За книгата: 1978 г. / "... Най-накрая резето издрънча, вратата се отвори. Увита в стар сив шал, доста висока, слаба жена стоеше пред Мочалов. На сивкавото му нездраво лице рязко се чернееха небрежно изписани вежди. Черна коса, все още невчесана, стърчеше изпод шала. Синьо кадифено було върху тънка бяла шия трябваше да придаде на жената вид на закачлива игривост. Болезнеността и страданието причиниха много фини бръчки, като напукано стъкло, близо до устата и по бузите. Всичко в нея беше жалко и лошо. Само очите, красиви, сини, светеха с необикновен огън от дълбоки, леко виолетови кухини и сякаш осветяваха цялото лице. - помисли си Мочалов. „Последната му любов...“ Той вече не помнеше от кого е чул за това колцовско хоби, почти от Васенка Боткин. Спомням си, той разказа на Мочалов за този роман на Колцов с толкова игриви тонове. И Мочалов, като Боткин, смяташе, че Альоша прави това от воронежска скука, дреболия... Сега той стоеше изумен. Синият пламък на очите на Варя гореше равномерно, без да угасва. Мочалов осъзна, че тя не е малко нещо за Колцов и, разбира се, скуката на Воронеж няма нищо общо с това. „Ще отидеш до края на света за такива очи - помисли си Мочалов, - ще забравиш всичко.…»